Десислава и жените в Средновековна България

      Десислава и жените в         Средновековна България 

                              Николай Николов 

Образите засияват в пъстроцветни багри с всяко движение на четката. Сякаш слънцето е влязло в мрачното затворено пространство и е вдъхнало живот на сивите преди стени, сега изпълнени с палитра от човешки образи и картини. Сред всички тях се откроява този на дамата. Севастократорица Десислава. Нейният царствен силует се е превърнал в своеобразен символ на блясъка на българското средновековие. Муза за творци, но слабо позната за повечето съвременни българи, които я свързват предимно с банкнотата от 20 лева от 1990-те, която я прави единствената жена, чиито лик е присъствал на българските пари.

Изображенията на севастократорите Десислава и Калоян са нещо като визитна картичка на Боянската църква с нейните уникални стенописи, описвани от поколения специалисти по история на изкуството като "връх на средновековното българско изкуство", а някои дори ги виждат като предренесансови шедьоври. 

Но освен с майсторството си, образите са забележителни и с нещо друго, поставящо редица въпроси, един от които дълго игнориран от българската историография - този за статута на жените в Средновековна България. 

Не знаем почти нищо от биографията на Десислава - къде е родена, от кой род произхожда... Единственото, за което можем да сме сигурни е, че е била сред най-могъщите боляри през 13 век; щедра дарителка и ктитор на храмове. Десислава носи севастократорска титла, която споделя със съпруга си Калоян. След 1185 г., когато българската държавност възкръсва след 2 века византийска власт, новото царство заимства византийската дворцова титулатура, в рамките на която севастократорът е втория човек в държавата след царя, а нерядко се явява и като самостоятелен владетел. 

Това, което винаги е правело впечатление е забележителната равнопоставеност между двамата съпрузи. Освен Десислава и Калоян, на стенописите гордо присъства и друга двойка - царското семейство Константин Тих и Ирина. И в двете двойки съпругът и съпругата са представени като равностойни един на друг. 

Боянските стенописи открай време повдигат въпроса за мястото и правомощията на жените в обществото на Средновековна България. И ако сред масовата общественост все още битува погрешното мнение, че това е било едно строго патриархално общество, то специалистите са наясно, че това далеч не е така, макар обикновено да вдигат безпомощно рамене.

Истината е, че данните ни за жените в българското средновековие за твърде оскъдни и е трудно, дори невъзможно да се правят генерални изводи. Изследванията по темата се броят на пръсти, както поради слабата осветеност на въпроса от изворите, така и поради сексистките предразсъдъци, наложили едно предпоставено мнение за епохата, което в светлината на новите проучвания и методология се оказва напълно погрешно. Малкото, с което разполагаме като данни, рисува една доста различна картина на значително полово равноправие, което малцина си представят, но което не е толкова уникален случай за онова време, както научаваме от изследванията на световни медиевисти по темата в последните години.

Казионните твърдения, че жените са били безправни и низвергнати в обществата на Средновековния свят се поставят под съмнение в последните десетилетия и понастоящем се считат за неверни. Истината е, че те са играли много по-значима роля, били са писатели, творци, воини, а нерядко и властни монарси. Хуманитарните науки от доста време бият камбаната, че представата за Средновековието дълго време е била изкривена от явлението, наречено "Ефектът на Матилда". Понятието датира още от XIX век, когато е споменато в едно есе на британската суфражетка Матилда Джослин Гейдж. Накратко: Ефектът на Матилда се отнася до принизяването или отричането на постижения, направени от жени и понякога - приписването им на мъже. В основата на тази фалшификация всъщност стоят предразсъдъци от религиозен и културен характер, доминирани от една мизогинистична гледна точка. Ако до началото на XX век, ефектът е ограничен само до успехите на жени - учени, то в последния един век терминът се използва в почти всички научни сфери, където се наблюдава целенасочено (макар и понякога по инерция) принизяване на ролята и постиженията на жените.

Царски печат от Х век, изобразяващ Иисус Христос на лицевата си страна и царското двойка Петър и Мария - "василевси на българите"

А какво е положението в българската историография?

На първо време и тук сексисткият наратив дълго време (и дори все още) доминира разказа за миналото. В последните години обаче, както навсякъде по света, той е подложен на преоценка и виждаме литература, реабилитираща българките в науката, жените в хайдутското движение и националноосвободителната борба, общественички и т.н. Но засега е постигнато твърде малко.

Каква е била средновековната българка?

Както се спомена по-горе изворите са малко, но все пак разполагаме с няколко ценни парчета от пъзела, които да ни разкрият основните контури.

Фигурите на аристократите в Боянската църква привличат вниманието, освен с това, че ни показват облеклото на знатните българи от XIII век, и с равнопоставеността между жените и мъжете. В изображенията липсва типичната йерархичност, а в представените детайли ясно личи, че Ирина и Десислава имат равен статут с този на съпрузите си. И Десислава, и Калоян са ктитори на Боянската църква и с еднакъв жест протягат ръце към един умален макет на храма. Един космически наблюдател, чужд на земните суеверия - какъвто обичаше да си представя историкът Фелипе Фернандес - Арместо в търсене на неутрална гледна точка - би казал, че Средновековна България е едно далеч по-равноправно общество от съвременната си наследница. Това, разбира се, би било прекалено - не трябва да идеализираме миналото. Историята познава немалко егалитарни и дори матриархални по някои свои харектеристики древни общества, каквито са минойците, етруските, скитите, сарматите и т.н. Повечето средновековни общества обаче съвсем не изглеждат такива като цяло, но съществуват големи вариации в различните региони и периоди на епохата. 

Асеневци съвсем не са първите боляри, при които виждаме такава егалитарна картинка. Един печат от Х век ни разкрива равенството в статуса на Цар Петър с този на неговата съпруга Мария, внучка на император Роман Лакапин (приела след интронизацията си името Ирина, означаващо "мир" на гръцки). В този печат Петър и Мария са представени като "василевси на българите". И двамата присъстват равнопоставено, като Мария е представена като συμβασίλισα (съуправителка) на българския цар. Макар и ясно написан и доказано автентичен, публикуван в "Печатите на преславските владетели" на Иван Йорданов, текстът се е сдобивал със странни тълкувания от различни анализатори, вярващи, че може да се касае за някаква неясна властова формула или пък, че правата на Мария като συμβασίλισα са някакъв вид компромис към Византия за мира от 927 г. Ще подминем емоционалните изблици на онези, които съзират в това "казана с византийска отрова" и смятат Мария Лакапина за една средновековна Мата Хари, принудила чрез коварство, сила или други нечестни методи хрисимия и благочестив син на Симеон Велики да отстъпи, нещо, за което няма никакви доказателства. Ще кажем само, че към много други, далеч по-неясни и съмнителни печати и паметници не са предявявани такива претенции. 

Дотук видяхме как стоят нещата при българските боляри, но аристокрацията е минимален процент, при това елитен, от цялото човечество. Какво знаем за обикновената българка? Пак твърде малко, за да генерализираме. Някои историци като Джудит Бенет твърдят, че сред селячеството е имало по-голямо полово равноправие, отколкото сред благородниците. Причините се коренят в делничната работа - и мъжете, и жените работят еднакво на полето, събират реколтата, ходят на лов, извеждат добитъка на паша, участват в търговията, има дори случаи на жени - пивовари, нещо, което явно не е било необичайно през Средните векове, но ще се счита за скандално в иначе смятания за по-модерен XIX век. 

Жени можем да видим и на бойното поле, където участват наравно с мъжете. Това не е изненадващо по отношение на езическата епоха. Преди заселването си на Балканите, прабългарите живеят в земите на север от Черно море, по-рано заемани от скитите и сарматите, които са известни още на Херодот и плеяда древни автори със своите жени - воини, които според някои историци са прототип на амазонките (виж повече тук - https://nikolaynikolov11111.blogspot.com/2024/12/blog-post_11.html?m=1 ). В номадските и полуномадските групи момичетата от малки биват научавани да яздят, да се бият с меч или копие и прабългарите не правели изключение. Споменава се, че жена не може да се омъжи, преди да е убила враг в битка. Очевидно форма на инициация, обичайна за войнолюбиви народи като тези в черноморските степи.

Жени участват и в армията на Хан Крум в битката при Върбишкия проход през 811 г., в която е сразен император Никифор I Геник. Жени - воини доказано има и сред земеделски общности като славяните.

Но и след покръстването традицията на българските амазонки е продължена, въпреки че новата християнска религия замества облечените в доспехи и държащи копие войнствени богини като Атина Палада и Артемида с кротката и хрисима Дева Мария. Това съвсем не е необичайно. Както американският историк Памела Д. Толър казва в своята книга "Women Warriors. An Unexpected History" жените винаги са воювали и ако това в миналото се е споменавано рядко, то е защото заради редица сексистки предразсъдъци, просто не му е обръщано внимание.

Българките не правят изключение. Жени - воини има по времето на Цар Петър при нашествието на киевския княз Светослав, както свидетелства Лъв Дякон. Впрочем такива има в армията на Киевска Рус, но това се приема някак за нормално от някои историци, като се има предвид, че нейната държавна традиция е положена от шведски викинги, докато на българите се гледа като на по-консервативна общност - разделение, което не отговаря на истината през Средновековието.

Българските амазонки ще продължават да влизат в битка и през Второто Българско царство, включително в съпротивата срещу османските нашественици. Спомен от техните подвизи в северозападна България се пази в историята за Куна кралица, събрала и обучила отряд от жени - воини.

Паметник на Куна кралица край едноименното село Кунино.

Друг детайл, за който знаем със сигурност е, че жените в Средновековна България са разполагали с право на собственост. Има данни за много болярки - владетелки на земи, които по-късно носят техните имена като топоними. Практиката е добре засвидетелствана не само в България, но и в други страни от т.нар. от Д. Оболенски "Византийска общност" - страните и народите, намиращи се под културното влияние на Византия. Уточнението е необходимо, тъй като по онова време не навсякъде в Европа е така. Иначе, в самата Византия и на Балканите имаме множество запазени регистри на собствеността на редица влиятелни жени. Например в Патра (днешна Гърция) жена на име Данелис притежава обширни имения и близо 3000 роби.  През 1350 г. в Кандия на остров Крит заможната търговка Ирина продава свой роб татарин на венециански търговец. Сделката била сключена бързо и акуратно. Друга с името Кира Палеологина управлява сама солидно имущество от 2500 перпера.

С равни права се ползват жените и при сключването на брак. Макар и понякога да се извършва от родителите, а младоженците нерядко да са на стряскащата за днешните стандарти възраст от 13 - 15 години, съпругът и съпругата упражняват равни права върху собствеността след бракосъчетанието. При развод, който (може би за изненада на някои читатели) се случвал нерядко дори в онези времена, както можем да проследим в записите на охридския архиепископ Димитър Хоматиан от XIII в., имуществото се поделя поравно между мъжа и жената. В тези документи, в които Хоматиан е изброил подробно много от юридическите казуси, с които се е сблъсквал, има някои невероятни случаи. Причините за развод са разнообразни, някой от които доста необичайни от съвременна гледна точка - от изневери, спорове за имущество до полова немощ на мъжа. Жена на име Звина подала иск за развод заради последното, като заявила, че мъжът й я подтиква към "престъпно съвкупление". Впрочем именно през Второто Българско царство ще видим хора, за които по традиция си мислим, че са някакви модерни явления. Например- противници на брака. Сред тях са били и едни необичайни хора - адамитите, чиито водачи Лазар и Теодосий проповядвали, че всички хора са равни и практикували нудизъм. За полово равноправие говорели и богомилите. Християнската църква била разделена по въпроса. От една страна, за равенство между мъже и жени се говори още в Библията в "Галатяни". От друга жените били ограничавани от Църквата с един единствен аргумент - грехопадението на Ева, което ще бъде изтъквано до втръсване от йерарси и богослови. Ако през Античността жените са заемали важни и дори ръководни роли в религиозните структури - като жрици (Пития в Делфи, тракийските жрици на Бендида, весталките в Рим, които са били сред най-властните хора в "Империята на цезарите"), то християнството ще затвори висшите си църковни длъжности за жените. Но нр и за светската власт - епохата изобилства с примери за властни и могъщи владетелки - от Олга Киевска, през Тамара Велика в Грузия, до страховитата Брунхилда, известната Елеонор Аквитанска и всевластната Изабел Кастилска, чието управление стандартната схема поставя като край на Средновековието и раждането на Модерния свят.