Скромна софийска одисея

                     Скромна софийска одисея

                             Николай Николов 

Има една упорита софийска легенда, според която Витоша представлява конус на угаснал вулкан. Или поне заспал, но в магмена готовност да изхвърли огън и жупел по главите на нищо неподозиращите столичани. Никой не може да каже кой е авторът на тази геологична измислица. Витоша, разбира се, не е вулкан и никога в своята история не е била. Издигнала се е невъзмутимо преди 5 - 6 милиона години - скромна възраст за планина и затова е определяна от геолозите като "млада планина". Митът за вулкана, според една моя преподавателка, се родил от желанието София да бъде един "балкански Неапол", а Витоша - нейният Везувий. Нищо ново под слънцето балканско - все пак столичани гордо твърдят, че София е била наричана "Малката Виена". Русенци оспорват това твърдение, настоявайки, че Русе бил истинската българска "Малка Виена", щото и реката била същата, пък софиянци имат един нищо и никакъв Искър, вадичка в сравнение със "Синия Дунав". Тази караница не ново явление за Балканите. Но дали виенчани знаят за нея? В съседна Румъния казали веднъж на един френски интелектуалец, че Букурещ бил известен като "Малкия Париж". "Слава Богу, че Париж не е известен като "Големия Букурещ " - отвърнал французинът. 

За да тръгнем на нашата скромна софийска одисея трябва да се качим на местното чудо на технологията - софийският трамвай. Няма друг трамвай по света като софийския. Обикновено стар, леко амортизиран, с малки зеещи дупки в хармониката на "кръглото", въртящо пътниците при всеки по-остър завой, през които можеш да видиш стройните линии на релсите долу. Самото му пристигане се усеща още преди да се види мотрисата - с шумен тропот и стелещи се по земята вибрации - сякаш срещу теб се носи тежкотоварен трицератопс, излязал от Джурасик парк. И все пак всички столичани дотолкова са свикнали с тези метални чудовища, че дори им липсват, когато заживеят другаде. Пък и у нас трамваи има само в София, което открай време дава повод на софиянци да гледат отвисоко на жителите на провинцията, дошли "да се повозят на трамвайчето".

Първата ни спирка с трамвайчето е на Централни хали. Започваме от минералните чешми - сборен пункт на физически най-силните ни сънародници - българските пенсионерки. Баби, надхвърлили вече 70 години носят с лекота огромни шишета с вода - постижение, на което биха завидяли не само младите, но дори и прекалили с допинга щангисти. Веднъж двама младежи в трамвай 22, решили да помогнат на възрастна гражданка с такива гигантски туби срещнаха сериозни затруднения с качването им. "Оставете, баба, те не са тежки" - възрази пенсионерката и ги понесе свободно към близката седалка. 

НДК - този грамаден сюрреалистичен туч, съдържащ в себе си над 10 000 тона метал (повече дори от Айфеловата кула в Париж) без съмнение е емблема на нашата столица. Така пише и в пътеводителите - символ на София. Огромното му колело в средата горе всъщност е соларен символ - едно голямо стилизирано слънце. Като деца го сравняваме с колелото на късмета от "Риск печели, риск губи". Тук, в подлеза на НДК се гушеше и едно великолепно кино. "Властелинът на пръстените", "Лара Крофт", дори чудатите рисувани твари от "Ледена епоха"... безсмислено е да изброявам. Гушеше се, но вече не се гуши. Закриха го. Народът живее скотски, а по наша стара традиция държавата е злата мащеха на културата. 

Раковска винаги извиква в съзнанието ми една случка отпреди няколко години. Чаках си реда за баничка, пица или някоя друга подобна вредна храна, когато до мен се появи като от нищото красиво, ухилено момиче, облечено в нещо като старомоден костюм, с черна цилиндрична шапка, като от кабаре в Париж от младежките години на Сартр. Започна да кръжи около мен и да прави мимики. Отдръпнах се, но обръщайки се настрани съзрях още две девойки в същото странно облекло на няколко метра, които пък, забелязали, че се обръщам, бурно започнаха да ми ръкомахат. Докато се чудех дали съм жертва на скрита камера или съм попаднал на три луди и ако вторият сценарий беше верен, дали нямаше да е по-разумно да си купя баничка от друго място, първата започна да движи бавно ръка пред очите ми, след което отвори изненадано уста, допирайки с пръсти небрежно устните си.

- Ама ти виждаш ли ни? - попита, с вече сериозно изражение и ръце, мигом озовали се на кръста - Нас, трите, виждаш ли ни? - посочи другите момичета.

-Ъъъъъ, да - отвърнах почти изгубил дар слово.

- Това е много странно - каза тя - защото ние сме фантоми и сме невидими.

- Ъъъъъ...

- Ама щом ни виждаш, значи има само едно обяснение - и ти си фантом, като нас.

- Ноооо, мен май ме виждат - успявам да смотолевя аз.

- Това е защото си незавършен фантом. Демек, още си наполовина човек, наполовина фантом. Но бъди спокоен, някой ден може да станеш завършен фантом! Знаеш ли как?

- Ъъъъъ...

- С много въображение - отговори тя. Помаха ми за "довиждане" и се отдалечи заедно с другите две фантастични героини. Прекрасни и нереални. Сетих се, че на тази улица, само на петдесетина метра се намира НАТФИЗ. Дали не бяха актриси? Не знам. Направо емблематично е да срещнеш такива персонажи точно на тази улица. Погледнах ги - сякаш посланици на друга планета бяха дошли на Земята като космически туристи.