Колко "империи" има на Балканите след 1204 г.?

           Колко "империи" има на Балканите                                                     след 1204 г.?

                           Николай Николов 

Четвъртият кръстоносен поход не приличал на първите три. Когато през 1190 г. във фамилния замък на граф Тибалд в Шампания се събрал цветът на френската аристокрация, събитие, считано за люлка на идеята за нов поход към Светите земи, на никого от бъбрещите благородници не му и минавало през ума, че 14 години по-късно кръстоносците ще бъдат не пред стените на Йерусалим, а пред тези на християнския Константинопол, осъществявайки един от най-бруталните и унищожителни грабежи и погроми в историята. С помощта на Венеция, превърнала се във водеща морска сила и нейният флот, довел рицарите край Босфора, западните кръстоносци официално сложили край на Източната Римска империя, позната като Византия и основали върху пепелта от разрушения Константинопол своята Латинска империя. Византийският свят обаче отказал да се предаде и в покрайнините, все още непокорени от рицарите, се оформили отделни малки "Византии", които претендирали за наследството на старата империя. Познаваме ги като Никейска империя, Епирско деспотство и Трапезундска империя. 

Но кои са тези нови държави и коя от тях е била истинският наследник на Византия? "Деспотство" ли е Епирското деспотство и защо неговите владетели също претендират за имперския трон?

Завладяването на Константинопол от рицарите от Четвъртия кръстоносен поход е повратен момент в историята на Югоизточна Европа. Рицарите идват в Царствения град с план за разпределяне на византийските територии, известен като "Partitio imperii". Според това споразумение деленето на земите се прави на осмини между Венеция и рицарите. Балдуин I Фландърски, избран за император, получава 5/8 от столицата. В рамките на тези граници обаче попадат и земи, които тепърва предстои да бъдат завладени от кръстоносците. В Атика, Пелопонес и Солун те ще успеят да осъществят намеренията си. Латинската империя е била структурирана като едно западноевропейско феодално общество. Тази система не е непозната на Балканите, където отскоро се появяват редица самостоятелни владетели като Лъв Сгур в Тесалия, Добромир Хриз по долината на Струма, а по-късно и Стрез, Алексей Слав и т.н. Но тя се отличава и с доста различия по отношение на собствеността на земята и привилегии на отделните феодали, които централизираната Византия като цяло не толерира. Религиозният фактор също е от значение - православни и католици се намират в схизма от 1054 г. и замяната на местното духовенство с такова, предано на папата, е предпоставка за проблеми. В новите кръстоносни владения отношението на завоевателите католици към подчинените православни варирало в различните региони - от неприязън към "схизматиците" до завидна за епохата толерантност.

Латинската империя се състои от самостоятелни владения, което значело, че отделните благородници трябвало сами да вземат инициативата и в името на императора, да овладеят всички бивши византийски територии. Бонифаций Монфератски, който е бил един от претендентите за имперския трон взема за своята фамилия Солун и околностите му, създавайки Солунското кралство. Лъв Сгур е победен в Тесалия и владенията му са поделени между френски сеньори. В Пелопонес се появяват и рицари, които не били в свитата на Балдуин. Такива са Жофроа дьо Вилардуен и Гийом дьо Шампли, французи, които не са съгласни кръстоносната армия да напада християнски град и затова се отделят и продължават към Светите земи, за да воюват срещу "неверниците". Пристигнали в Египет обаче, те размислили, изоставили идеализма и решили да се възползват от възможността да откъснат за себе си парче земя от унищожената Византия. Във възвеличаващата ги "Морейска хроника" подвизите им са доста украсени - летописецът пише, че разбили 10 пъти по-многобройна армия, а самите те приличат на герои от рицарски роман. Тази хиперболизация имала някаква реална основа - техните отряди наистина победили местните гръцки гарнизони и подкрепящите ги славяни - от племената езерци и милинги, заселили се в Пелопонес още през 7 век. Участието на славянските контингенти е спорно според някой учени - просто хронистът е искал да възвеличи Вилардуен и Шампли, пишейки, че победили няколко противника - но така или иначе рицарите успели в начинанието си и основали Княжество Морея. Потомците на Вилардуен щели да го развият и неговият двор в Каламата щял да заприлича на място, сякаш излязло от рицарския епос за Крал Артур.

Рицарите били опиянени от успехите си. Сякаш екзотичният свят на балканската древност ставал техен. Само година по-късно обаче, през 1205 г. били приземени от българския цар Калоян, който разгромил бронираните им редици при Одрин. Поражението било тежко, но Латинската империя все още била достатъчно силна, за да се възстанови и начело с новия император- братът на Балдуин Анри Фландърски, да разгърне експанзия, която да я превърне във водеща сила на Балканите. Българите, вече с новия си цар Борил били разгромени при Пловдив през 1208 г., което дало възможност на латинците да завладеят Тракия, която ще бъде присъединена като Филипополско херцогство, с център Градът под тепетата. Възходът ще продължи и при неговата по-малка сестра - императрица Йоланда Фландърска, но след нейната смърт през 1219 г. империята ще тръгне по пътя на необратимия упадък. Дали заради липсата на авторитетни фигури като Анри и Йоланда, или защото кръстоносната държава вече не може да удържи растящите в организма и конфликти, но името на новия владетел Роберт дьо Куртене ще бъде свързано с агонията на новата империя. Ако в първите дни на империята клокочат маса противоречия сред бароните, временно овладяни от Анри чрез разгрома на въстанието на непризнаващите го ломбардци, то след 1220 г. те вземат връх и поставят бъдещето на страната на карта. 

Църквата Паригоритиса, издигната от Михаил II Комнин в епирската столица Арта

Византийските земи обаче били твърде обширни и успехът невинаги съпътствал завоевателите. В Мала Азия успяла да се развие отделна държава, спрягана от историците за основен наследник на Византия. Тя установила столицата си в Никея, градът на големия християнски събор отпреди 9 века, в която се преместила и Константинополската патриаршия. Никейската империя била един от претендентите за възстановяването на Византия по онова време, но акцентирането върху нея се дължи на събития пост фактум - именно Никея ще осъществи този акт, но чак през 1261 г. , поради което историците ще я нарекат "Византия в изгнание" Към 1205 г. тя обаче е само една от "Византиите". Въпреки, че е седалище на Патриарха, а нейният император Теодор Ласкарис поставя началото на бляскав никейски ренесанс, благодарение на който тя ще се превърне в един временен "малък Константинопол".

Основният идеологически противник на Никея е Епирското деспотство. Всъщност това ли е истинското му име? Днес историците твърдят, че определянето му като "деспотство" е като цяло некоректно.

Епир се заражда като държава, благодарение на Михаил I Ангел Дука Комнин, който оглавява местните елити в борбата срещу латинското настъпление. Е, в първите години няма кой знае каква борба. Михаил предпочита да избягва конфликта, който би бил безсмислен, тъй като Епир няма ресурсите да противодейства на рицарите. Измисля изгодна за него хитрост - признава се за васал на Венеция, на която иначе е предадена територията му, съгласно Partitio imperii. Михаил отлично познава дълбоките конфликти между венецианците и кръстоносците в Латинската империя и хитро си осигурява закрилница в лицето на Серенисимата, както наричат Венецианската република, срещу агресивните домогвания на Анри Фландърски. Освен това знаел и че Венеция няма голям интерес от владеенето на планинския Епир. Това се потвърдили по-късно, когато венецианците умело изтъргували сухопътните си владения, получено от Partitio-то срещу крайбрежия и острови, от които имали нужда за развитието на презморската си търговия. 

Така деспотството на Михаил Комнин укрепнало достатъчно, за да може неговият брат Теодор да започне амбициозна кампания по възстановяването на Византия. Този план никак не се харесал в Никея, където вярвали, че Теодор Ласкарис е "императорът в изгнание", който трябва да бъде василевс. Теодор не се съобразил с никейските мечти и решил на свой ред да се обяви за император. За целта обаче бил необходим авторитетна църковна катедра, която да санкционира коронясването му. Теодор обърнал поглед на север към Охрид. По времето на Цар Самуил, когато Охрид станал столица на България, след падането на Велики Преслав под византийска власт, българският патриарх преместил резиденцията си тук. Когато Василий II завладял българските земи, първенството на охридския архиерей било запазено, но бил понижен в ранг архиепископ. И макар първият му архиепископ да бил българин, след него постът бил заеман от гръцки йерарси, които създали собствена пропаганда. Твърдели, че Охрид бил наследник на старата Юстиниана прима от ранно византийския период. Тази изфабрикувана история била умело използвана от епирския владетел. По това време охридските архиепископи се ползвали със значителна автономия, а през 12 век успели да се издигнат като един нов църковен център, често опониращ на Константинопол по редица теологични въпроси. През 1225 г. охридския архиепископ Димитър Хоматиан официално коронясал Теодор Комнин за "римски император. 

Действията на епиреца изкарали от нерви първите хора в Никея, които категорично отхвърлили интронизацията на Теодор Комнин като нелигитимна, а самият той бил считан за "узурпатор". Любопитен факт е, че неприемането на императорското достойнство на епиреца важало само за Никейската империя. Латинците очевидно признавали титлата, макар и под условие. Същото важало и за българите, където Цар Иван Асен II го наричал "василевс". Сърбите също го признавали, като техният крал Стефан Радослав се жени за дъщерята на Теодор Комнин и дори приема нейното фамилно име и вместо със сръбското Неманя, се подписва в грамотите си като Стефан Дука. По-късните сръбски житиеписци се мръщят на този факт, но към третото десетилетие на 13 век очевидно за сръбския владетел било огромна чест да парадира с фамилията на съпругата си, която хем да дава легитимност, хем и издига авторитета му сред сръбските властели, отскоро обединени в една държава.

Порасналато самочувствие на Теодор добило и териториални измерения. Възползвайки се от кризата в Латинската империя след златното време на Анри и Йоланда, новопомазаният император започнал инвазия срещу рицарските държава, управлявана от Робер дьо Куртене. През 1227 г. Теодор Комнин влязал победоносно в Солун и ликвидирал кралството на фамилията Монфера. Пред него вече се откривал пътят към Константинопол. Той обаче пропуснал един важен детайл. Българската държава на Цар Иван Асен II също имала интереси към Новия Рим. Възползвайки се от династичната криза след смъртта на Роберт дьо Куртене, когато единствен наследник останал малолетния Балдуин II, Иван Асен II успял да си осигури правата на негов регент. Теодор възприел това като враждебен акт и въпреки, че бил сключил мир с България, решително обърнал силите си срещу нея, желаейки да я извади от играта. Плановете му обаче ударили на камък. С подкрепата на кумански отряди, Иван Асен II нанесъл поражение на епирците при Клокотница и сложил край на амбициите на Теодор. Големи части от епирските земи чак до Драч на адриатическото крайбрежие били присъединени към България, а в Солун българският цар поставил брат му Мануил като свой васал.

Това обаче не бил краят на епирската държава. На югозапад, в столицата Арта властта вече била поета от Михаил II Комнин, който се отделил като самостоятелен владетел и постепенно укрепил владенията си и се разширил по адриатическото крайбрежие, където поддържал активни отношения с Венеция. Различното било, че Михаил II не проявявал интерес към императорската корона и не виждал бъдещето си в боричканията пред стените на Константинопол. Вместо това предпочитал да превърне Арта в значим център на Балканите, доколкото е възможно и да бъде регионален властелин. 

Карта на Балканите след възстановяването на Византия (1261 г.). Епирското деспотство (в оранжево) продължава да съществува до 1337 г.

На никейците им предстояло бляскаво бъдеще. През 1242 г. монголо-татарите на Хан Бату прегазили Унгария и Далмация и опустошили България при обратния си път към степите. Това била златна възможност за никейския император Йоан III Дука Ватаци, който нахлул в земите на българите и за кратко време през 1246 г. овладял почти цяла Тракия и Македония. Така Епир се вече имал нов съсед на своята граница, доста по-опасен от българите, с оглед на мненията в Никея за самовластието тук. През 1259 г. двете части на империята се сблъскали в полето край Пелагония. Никейците, управлявани вече от новия си василевс Михаил VIII Палеолог разгромила епирците. Епир обаче не бил завладян и макар да загубил някой свои територии, останал да съществува като автономна държава до 1337 г.

Дотук разгледахме претендентите за императорската титла. Вече споменахме Никейската империя и нейната идеология. Бихме могли да добавим Трапезундската, отделила се по източното черноморско крайбрежие на Мала Азия: малко познат играч, на който му предстои да лавира първоначално край могъщата Грузинско царство на Тамара Велика, а по-късно и край татарски, тюркски и османски противници, за да надживее Константинополската империя с 8 години и да падне под османска власт едва през 1461 г.

Българското царство е другият имперски играч. Владетелите му се сдобиват с царска титла още през 927 г., а след възстановяването на държавната му трафиция през 1185 г., те търсят признаването на достойнството си, позовавайки се на статуквото отпреди 1018 г. Цар Калоян иска от папа Инокентий III императорска титла, но получава само кралска (rex). С царска власт ще се окичи едва Иван Асен II през 1235 г., получавайки я от Никея.

Разбира се, Латинската империя, властваща над Втория Рим - Константинопол. Макар и да въвеждат редица новости от западноевропейския феодализъм, рицарите възприемат и много елементи от местната византийска система, както в администрацията, така и в титулатурата. Например отцепилият се от България деспот Алексей Слав става васал на Анри Фландърски, който го удостоява с титлата "деспот", характерна за византийския двор.

Именно тази деспотска титла титла е разковничето на нашия проблем тук. Доколко владетелите на Епирската държава са "деспоти"? Всъщност повечето историци смятат понятието "Епирско деспотство" за некоректно. Наистина, съществуват документи, в които то е наречено така, но те са поне век по-късни и датират от 14 век, когато политическият пъзел на Балканите е доста различен. Както вече споменахме по-горе, с изключение на Никея, всички други съседни (и не само) владетели признават императорската титла на Теодор Комнин. Може би правилното название трябва да е "Епирска империя"? На пръв поглед звучи убедително, но има малка уловка - епирските венценосци не носят императорска корона през целия период 1204 - 1337. Всъщност можем да кажем, че това условие важи само за Теодор Комнин и да се запитаме доколко неговата интронизация е законна, предвид факта, че патриархът Михаил Авториан бяга към Никея след катастрофата от 1204 г., а не към Арта?

Тук обаче изхождаме от днешната си гледна точка на хора, които знаят продължението на историята, а именно, че Константинопол е върнат във византийски ръце от Никея през 1261 г., а не от Епир. В контекста на 13 век обаче тази постановка не намира подкрепа, особено ако я погледнем през очите на един балканец от 1229 г., който би заложил, че именно Епир ще възстанови империята скоро, неведущ относно бъдещата развръзка след Клокотница. Затова често пристрастието на византистите ги води към това да разглеждат Никея като "Византия в изгнание".

Всъщност какво означава титлата "деспот" в контекста на онази епоха. "Деспот" възниква още в Римската империя, като гръцки вариант нанлатинското "dominus" (господар) и съвсем няма негативното значение, което ние си представяме днес. През 12 век тя постепенно навлиза във византийския двор, обозначавайки престолонаследника на императорския трон. Като такава навлиза и в сложния разпокъсан балкански свят след 1204 г., но вероятно постепенно започва да променя значението си и да се носи от аристократи, откъснали се от централната власт и обявили се за независими владетели. Това важи и за съседна България, където са познати редица деспотства - на Алексей Слав, Крънското деспотство в Подбалкана, Добруджанското деспотство и т.н. Тъй като преди да се отцепят като автономни, тези аристократи са били част от една централизирана структура, те носят деспотство си титла, но тя добива различен вид - като местен цар, когато се откъснат от общия дом.

Така, в заключени можем да кажем, че империите на Балканите са 4, плюс една малоазийска, отдалечена от балканския театър на действие (Трапезундската). Разбира се, прави впечатление, че всички тези империи са доста скромни като територия и според представата ни за "империята" като огромна държава, властваща над много народи, бихме ги определили по-скоро като княжества. Съд сигурност през първата половина на 13 век Балканите са първенец по брой империи на един полуостров, ако ми позволите тази финална шега.