Опустошеният рай

                      Опустошеният рай

     На 5 декември 1492 г. флотилията на Христофор Колумб се озовала на нови и непознати брегове. Пред погледа им се разкрила великолепна гледка – най-прекрасната земя, която сме виждали – споделяли помежду си моряците. Зад светлата плажна ивица стърчали безброй кокосови палми, а в далечината, сред мъглите от изпаренията след тропическите порои, плували силуетите на планини, покрити с гъсти тропически гори. Джунглата била същински едем със стотици видове птици, сред които се откроявали големите Ara tricolor – папагали ара от Големите Антили, които порели въздуха, подобно на метеорити, с пъстрите си тела. Тук – там се издигал лек дим от огнищата на селата на индианците таино – групички от кръгли колиби със сламени покриви.

520 години по-късно от тази пасторална картинка няма и помен: зеленият пояс на горите е отстъпил пред 5 – вековното унищожение, оставяйки след себе си лунен пейзаж от голи хълмове и скали. Вероятно така е изглеждала Земята при последния глобален катаклизъм, хвърлил динозаврите в бездната на историята преди 65 милиона години. И вероятно така ще изглежда планетата ни в бъдеще, ако не се замислим сериозно и продължим безотговорно да не взимаме мерки за спасяването на природата. Липсата на горите и на влажните зони причинява наводнения и свлачища, които помитат цели села с техните жители. В миналото пейзажът е бил доминиран от вечнозелени лесове, днес новият господар тук е ерозията. Бледи спомени от някогашния приказен рай са само 7 миниатюрни защитени зони. Горите, покривали някога целия остров, днес заемат едва 2 % от площта на страната. Това са едни скромни групички от дървета, останали във високите планини, където хората не са стигнали. Поне засега. Те са един от последните два спомена за цветущата земя от миналото: другият е името на острова – Хаити. Така официално се нарича и републиката, която заема западната 1/3 от острова, който дели със съседната Доминиканска република и чиято обща площ от 77 хил. кв.км е малко по-малка от тази на България. За сметка на това населението на Република Хаити наближава 10 милиона души, а това на Доминикана – 9,1 милиона души. „Хаити“ на езика на местните таино означавало „планина“ - със сигурност зелена и красива, а не гола карстова пустиня като сега.

     9078 км на изток, един есенен порой отново изправи на нокти жителите на редица селища в южна България. По същото време, когато от другата страна на океана ураганът Санди удари източното крайбрежие на САЩ и макар да достигна бреговете като буря от първа степен (най-ниската по скалата Сапир – Симпсън) нанесе щети за дестки милиарди долари и пробуди ужасяващите спомени за урагани като Катрина и Уилма. Световните климатолози рисуват мрачни картини за бъдещето и разкриват, че през първото десетилетие на XXI в. интензивността и силата на тропическите циклони е нараснала значително, температурите на планетата са отбелязали опасен ръст, а бедствията се умножават с всяка изминала година. За обичайните виновници – парниковия ефект, намаляващите гори, замърсяването на природата се говори от досадно дълго време без никакъв ефект.

     В последната седмица на октомври над България се изсипаха поредните поройни дъждове. Те изглеждат като някакъв умален и нелеп макет на глобалните катастрофи, дотолкова, че някои се питаха какво ли би се случило ако подобно бедствие (не дай си, боже!) връхлети България. Въпросът е риторичен, а отговорът може да се види в безброй холивудски продукции за края на света. За пореден път се заговори за непочистените речни корита, за наносите от отпадъци, за унищожените влажни зони и за предишните трагедии в с. Бисер, в Цар Калоян, в Елин Пелин... Докато и тази трагедия не напусне новинарския бюлетин, до следващото бедствие, след което въпросите ще бъдат същите. Нехайството към природата наистина е учудващо, но не еднократно е доказало, че може да бъде опасно.

    Има едно място, което е изпреварило случващото се в света по отношение на екологичните проблеми и в него ясно може да се види онова мрачно бъдеще, както и да се проследи целият процес и да се види крайният резултат от разрушаването на околната среда.

    Карибската република Хаити стана печално известна след като на 12 януари 2010 г. стана жертва на едно от най-унищожителните земетресения, което отне живота на близо 200 хил. души. Малцина обаче знаят, че това не е единственото подобно явление, връхлитало островната държава.

     Географското разположение на Хаити му гарантира честа инвазия на природни стихии – опустошителни урагани, наводнения и земни трусове нанасят тежки удари върху страната, която няма наличния ресурс да се съвземе от тях и да се справи сама.

     Разположена на втория по големина антилски остров след Куба, Хаити е най-бедната държава в западното полукълбо и една от най-бедните в света, с най-високата детска смъртност в Новия Свят, най-ниската продължителност на живота и най-високия процент на неграмотност. Столицата Порт о Пренс е 3 – милионна мозайка от бидонвили и ламаринени покриви и в много от кварталите все още липсват канализация, електричество и елементарни хигиенни условия.

     Това не е поредната патетична история за едно тежко природно бедствие. Новинарските емисии са достатъчно изчерпателни и информативни относно цифрите, степента на разрушения и финансовите тегоби на застрахователните компании.

     Това е историята на един тропически рай, превърнат в паметник на човешката алчност. Една история, която дава поука и същевременно отправя послание към цялото човечество.

     Днес най-бедните страни в света са обединени под пространствено неясното название „Третият свят“. Така наричаме онзи „свят“, който излезе след рухването на европейските колониални империи – неизбродните земи на Африка, Латинска Америка и Южна Азия. Най-честото обяснение за изоставането на тези страни е именно епохата на колониализма, когато жадни за злато, суровини и влияние държави като Великобритания, Франция, Испания създадоха свои светове в тези територии, прокарвайки изкуствени граници според своите интереси и в пълно неведение относно традициите и отношенията между местните народи. И като всичко изкуствено създадено, тези граници не донесоха нищо хубаво. Когато след Втората световна война и през 60-те тези страни добиха независимост, те получиха като наследство чужди граници, разделящи едни народи и обвързващи други, което доведе до кървавите конфликти от Дарфур в Судан, геноцидът в Руанда и опустошителни граждански войни в почти всички африкански държави.

    Но едва ли друга страна по-ясно и по-стряскащо може да демонстрира тази алчност от Хаити.

    Виждайки днешния пустинен пейзаж и огромния брой недохранени, човек трудно би повярвал, че в своето недалечно минало Хаити е била най-богатата колония в Новия свят, привличала тълпи авантюристи още от зората на европейския колониализъм.

    В онзи ден, когато корабите на Колумб акостирали на северозападните брегове на днешната Република Хаити, първите европейци попаднали насред малко княжество на индианците таино, които от незапомнени времена обитавали този рай, водейки хармоничното (но не безконфликтно) съществуване в свят на магии и духове, живеещи в растения, животни, пещери и природни стихии.

   Флотилията на Колумб била последвана от испански конкистадори, които унищожили този хармоничен мир. Привлечени от златната треска те поставили Хаити под властта на испанския крал и сякаш за да затвърдят претенциите си му дали името Испаньола. Сблъсъкът на туземците с белите пришълци се оказал фатален за първите, които не могли да се противопоставят на европейските огнестрелни оръжия и болести, покосили ги подобно на чума.

    През следващото столетие, западната част, където е днешната република Хаити, се превръща в пристан за хиляди европейски авантюристи, избягали от религиозните войни на стария континент след протестантската реформация. Препитавайки се със земеделие, пиратство или търсене на скъпоценности, те постепенно създали свои общества със свои правила и начин на живот, послужил за вдъхновение на романите на Емилио Салгари за безстрашните „морски вълци“ на Карибско море.

    По същото време в Европа испанското могъщество все повече западало и оставало в сянката на златния век на Ришельо и Краля – слънце. Новата колониална сила Франция поела властта над западната част на остров Хаити през 1697 г. и му дала името Сен Доминг, галски вариант на испанското Санто Доминго (днешната Доминиканска република)

    Ако испанците не отдавали на западната част такова значение, колкото на източната половина, то французите превърнали Хаити в контрапункт на своята колонизация. От този момент започва и трагедията на хаитянската гора.

    Антилските острови са разположени в зоната на влажните тропици и количествата валежи тук са сред най-високите в света. Дъждовете идват, носени от източните и североизточните пасати и се изсипват повече над Доминиканската република, отколкото над хаитянската зона. Този феномен прави хаитянските гори по-трудно възстановими.

Земната хаитянска игуана (Cyclura ricordii) все още напомня за уникалния животински свят на Хаити, но е ограничена до територия, заемаща под 1 % от територията на страната в последните хаитянски гори

     Тропическите гори първи платили цената за процъфтяването на Сен Доменг. В епохата на зрелия колониализъм, Хаити се превърнал в основен източник на ценна дървесина, която подхранвала апетитите на Франция и Европа от материал за кораби и мебели. Европейските аристократи смайвали гостите в палатите си с богатствата на Хаити. Мащабите на дърводобива още били далеч от промишлените нива на XX век, но изсичането било интензивно и продължило поне век. Освен това износът на дървесина не бил единствената причина. В долините и ниските части се появили плантации за кафе и захарна тръстика. Нарасналото търсене на захар и никнещите като гъби кафенета в Европа, превърнали отглеждането на двете култури в особено доходоносна дейност. Плантациите нараствали по брой и размери, а успоредно с тях се умножавали и финансовите постъпления в хазната на метрополията и африканските роби, чиито нечовешки труд се изливал под формата на злато в Европа.

     Сен Доминг се превърнал в най-богатата отвъдморска колония на Франция, най-големият производител на захар, „перлата“ на френската корона, осигуряваща през 18 в. близо 30 % от суровините от колониите. Така започнала втората Голгота на хаитянските гори. Джунглата отстъпила място на алчните плантатори и техните посеви. И днес основните причини за загубата на „зеленото богатство“ на планетата са дърводобивът и освобождаването на земи за стопански дейности и проекти.

     Началото на XIX в. донесло промяна. След Френската революция от 1789 г. робите се разбунтували и на 1 януари 1804 г. колонията Сен Доминг осъмнала като независима република Хаити – първата държава, в която робите се освободили сами и втората добила свобода европейска колония след САЩ. Мечтите за промяна и светло бъдеще на хаитяните останала утопия. Франция изисква 150 милиона франка обезщетение за загубата на печелившата си колония, която предизвиква интереса и на други колониални държави. Слабата икономика на младата нация изнемогва. Алчните бели плантатори биват заменени от също толкова алчни чернокожи диктатори. Най -популярните от тях са безспорно баща и син Дювалие, оглавили управление, което политическите анализатори често определят като пример за опустошителна клептокрация.

     Република Хаити се превръща в най-бедната страна в Америка. Изпаднали в тежко положение жителите посегнали на последния по-значителен ресурс в своята страна – тропическата гора. Ако в средата на ХХ век дървесната покривка се е ширела на над 50% от страната, то през 90-те години нейният ареал обхваща само някои по-високи части на планинските масиви, или едва 4 %, за да стигнем до днешните по-малко от 2 %.

    Ако преди век основният враг на зеленото богатство на Хаити са били мебелната и корабостроителната промишленост, то днес най-пагубен ефект има търговията с дървени въглища. Болшинството хаитяни живеят на ръба на оцеляването и дървените въглища са основния източник на енергия – за домакински нужди и отопление. Което се оказва фатално за горския фонд. От своя страна изчезването на зеления пояс има катастрофални последствия. Дебитът на повечето реки е намалял, на някои места драстично. Голите и пусти планини ясно разкриват рушителната дейност на ерозията. Почвите са обеднели значително, като отделни площи вече са и неизползваеми – тежък удар за страна, разчитаща основно на земеделския сектор. Отсъствието на гори обуславя и липсата на влажните зони, където биха се оттичали реките. Това е причина честите за тези ширини тропически порои да предизвикват унищожителни наводнения и свлачища.

    Но как може да бъдат решени екологичните проблеми на Хаити? Горите са възобновяем ресурс, за чието възстановяване обаче страната няма средства. Трагедията от началото на 2010 г. привлече общественото внимание към проблемите на тази онеправдана карибска република. Държави и неправителствени организации събраха солидна хуманитарна помощ, която въпреки това остава недостъпна за повечето хаитяни, защото правителството на Хаити няма капацитета да приеме обещаните общо 4,6 милиарда долара за възстановяване след труса. Основното оправдание на дарителите е ширещата се по високите етажи на хаитянската администрация корупция. Повечето от плановете на НПО още не са намерили реализация и Хаити все още страда от липса на болници, лекарства и подслон за пострадалите.

    Въпреки, че околната среда едва ли някога ще бъде възстановена в първоначалния си вид, запълването на голите хълмове с дървета би оказало изключително ползотворно въздействие не само върху пейзажа, но и върху икономиката, а оттам и върху живота на нарастващото население на Хаити и би отключило вратите на тази смазана от алчността страна към едно ново бъдеще, носещо със себе си надеждата за по-добър живот и развитие, което да даде криле на хаитянските мечти. Засега обаче този път остава само неясна перспектива в същото това неясно бъдеще.

    Хаити отправя ясно послание към цялото човечество. Безотговорното отношение към природата може да има фатални последствия. Посланието е не само към големите страни и компании, но и към нашата скромна действителност. Бедствия като наводненията и пожарите, които взривяват медиите и след това изчезват като в Лета – реката на забравата в Древна Елада, могат да бъдат предотвратени. Засега политици и общества гледат тези проблеми така, както Нерон е гледал опожаряването на Рим. А всички знаем какво се е случило с Римската империя.

Автор: Николай Николов

*Статията е написана за списание "GEO", 2015 г.